Стресът нещо нормално ли е?
Като терапевт, но и като обикновен човек, ще започна с признание: и аз преживявам стрес в живота си. Няма имунизация за стреса и никой не е защитен от него. Той е естествена част от живота ни. Срещаме го на улицата, в семейството, в офиса, дори в собствените си мисли. Но ето какво трябва да запомним още сега: стресът не е наш враг. Той е сигнал. Той е пратеник. И понякога е приятел.
Стресът – онзи древен механизъм, който ни е съхранил живи
Да започнем от началото. Стресът, в биологичния смисъл, е реакция на организма към предизвикателство. Тази реакция ни подготвя за действие. Ако преди 100 000 години срещнем саблезъб тигър, стресът включва в нас „режим оцеляване“ – тялото отделя кортизол и адреналин, пулсът се ускорява, кръвта се насочва към мускулите, храносмилането се забавя, сетивата се изострят. Готови сме да бягаме или да се борим. И това е прекрасно, защото ни помага да се спасим.
Днес саблезъбите тигри са сменени от крайни срокове, задръствания, токсични връзки, ипотечни кредити, очаквания и вина. Но биологията ни е останала същата. Реагираме остро на натиск, често непропорционално, и то не защото сме слаби. А защото системата ни е създадена така – да ни пази.
Еустрес и дистрес – двамата братя, толкова различни
Тук идва важното разграничение: не всеки стрес е вреден. В научната литература се прави разлика между:
- Еустрес – „полезният“ стрес. Този, който ни мобилизира. Който ни кара да се събудим рано, да подготвим презентация, да се явим на изпит, да тренираме за маратон. Той е краткотраен, с ясен край, и води до удовлетворение.
- Дистрес – „вредният“ стрес. Този, който е хроничен, безконтролен, без ясна цел. Когато сме под напрежение дни, седмици, месеци, без отдушник. Тогава стресът разрушава.
Разликата между двата често се крие не в събитието, а в начина, по който го възприемаме. Един и същ ден с много задачи може да ни вдъхнови или смаже. Зависи как гледаме на него, какви ресурси имаме, колко сме отпочинали, какъв е вътрешният ни диалог.
Трите фази на стреса според Ханс Селие
Австрийско-канадски ендокринолог Ханс Селие е първият, който систематизира реакцията на организма към стрес в три фази:
- Фаза на тревога (Alarm stage) – първичната реакция. Тялото влиза в режим „бий се или бягай“.
- Фаза на устойчивост (Resistance) – ако стресът продължи, организмът се адаптира. Хормоните остават активни, но вече има напрежение в системата.
- Фаза на изтощение (Exhaustion) – при продължителен и непрекъснат стрес системата се срива. Настъпват болести, психически сривове, бърнаут.
Може би се разпознавате в една от тези фази. Много от нас живеят дълго във втората. Илюзията, че „всичко е под контрол“, ни кара да пренебрегваме сигналите. Но цената се плаща – често тихо, под повърхността.
Защо не бива да мразим стреса
Ако мразим нещо, което не можем да избегнем, се вкарваме в още по-голям капан. Да мразиш стреса е като да мразиш гравитацията или дъжда. По-добре е да го разберем, да го усетим, да го интегрираме и да му дадем място – не централно, но важно. Стресът може да ни каже много неща, като например: когато нещо не е наред, когато нарушаваме границите си или когато сме се изгубили от себе си.
Има ли „нормално“ количество стрес?
Да. Това е индивидуално. За някой – работата с много хора е удоволствие. За друг – източник на тревога. И тук идва една важна дума: устойчивост. Не да нямаме стрес, а да се възстановяваме от него. Да имаме ресурси. Да умеем да „пълним чашата“ – чрез сън, движение, връзки, смисъл, дишане, тишина.
Първата крачка – осъзнаване
И така – първата и най-важна стъпка не е да бягаме от стреса. А да го разпознаем и да разберем:
- Кога се активирам?
- Какво ме напряга най-много?
- Как реагира тялото ми?
- Какви мисли ми минават?
Понякога това осъзнаване вече е половината решение. В следващите статии ще споделя, какво да правим – конкретно, лесно, устойчиво. Но засега е достатъчно едно: да не се обвинявате, че се стресирате. Да не се срамувате. Да си позволите да бъдете хора, каквито сме аз и ти. И ти, както всички живеещи тук в този свят, заслужавме вътрешен мир.
Add Comment